Хан Тервел

/701 – 721/

 

 

 

Годината на раждането му е неизвестна. Според изричното указание на Именника Тервел бил от рода Дуло. На това основание се приема за син на Аспарух и негов непосредствен приемник. Той се възкачил на престола през 701 г.

Първите сведения за Тервел са едва от 704 г. във връзка със съдбата на низвергнатия византийски император Юстиниан II. Прозвището Ринотмет (безносия) било прикачено към името на Юстиниан II след 695 г., когато бил свален от престола и носът му бил отрязан по заповед на новия император. След близо 10-годишно изгнание в Херсон (на Кримския полуостров) Юстиниан сполучил да избяга и пристигнал с кораб при устието на Дунав. Оттам изпратил някой си Стефан до "Тервел, господаря на България" - екс-императорът искал помощна "да завладее царството на прадедите си", като в замяна обещавал на Тервел приятелството си, преголеми дарове и единствената си дъщеря за негова жена. Без колебание Тервел взел страната на сваления император разменени били клетвени обещания и Юстиниан II пристигнал в България, посрещнат с "голяма почит". Надписите около Мадарския конник свидетелствуват, че Юстиниан II се помъчил да привлече в акцията и "чичовците" на Тервел - т. е. Куберовите прабългари от Македония. Преговорите с тях се провалили, тъй като македонските прабългари "не повярвали на носо-отрязания император".

През пролетта на 705 г. с голяма войска от прабългари и славяни ( според някои източници тя наброявала 15000 човека) Тервел се отправил към Константинопол и се установил на стан пред т. нар. Харсийска врата, от която се излизало на Одринския път. Цели три дни Юстиниан II водел преговори със столичните жители, но в замяна на обещанията си получавал оскърбления и подигравки. На четвъртия ден той успял да проникне в Константинопол (през водопровода), превзел града и наложил на противниците си жестоки наказания. Войските на хан Тервел продължили да стануват пред столичните стени, за да напомнят на Юстиниан II за задълженията, поети пред българския владетел. Щастливият победител не закъснял да се отблагодари за оказаната му помощ - той се отнесъл "извънредно любезно с владетеля на българите". Тервел бил приет тържествено в императорския дворец, където бил увенчан с кесарска корона, а раменете му били покрити с императорска хламида. След това двамата владетели седнали на специално изработени за целта тронове, от които приели парада на възторжените си войски.

Съвременните историци твърдят, че с това не се изчерпили задълженията, които навремето Юстиниан II поел към Тервел, но те се задоволяват да отбележат, че българският владетел получил "много дарове". Повече подробности дава един византийски сборник от Х век (Свидас): "При император Юстиниан Тервел, предводителят на българите, бил на върха на благополучието. И самият Юстиниан, и Константин, синът на Ираклий, били негови данъкоплатци. Той поставял обърнат щита си, който носел във време на война, и своя камшик, с който управлявал коня си, и слагал пари, докато покрие единия и другия. Простирал копието си на земята и от единия до другия му край, а също и на голяма височина, натрупвал копринени дрехи. Като напълвал кесии със златни и сребърни монети, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата сребро."

Сведенията около тържествата по повод "кесарското венчаване" на Тервел приключват с кратката бележка на анонимен византийски автор от XIV век, който описва една прочута базилика в Константинопол: тя се намирала близо до църквата "Света София", била украсена със статуи и се наричала златна, тъй като покривът й бил позлатен. Но забележителностите й не свършвали дотук - дори през XIV век се помнело, че "от тази базилика Тервел говорил на народа". Съобщението е много лаконично, но дава да се разбере, че тържествата около повторното коронясване на Юстиниан II и обличането на Тервел с кесарска власт били съпроводени от речи, както препоръчвал византийският дворцов церемониал. Можем да гадаем за смисъла на речта, произнесена от Тервел, но в нея вероятно са прозвучали уверения за мир и приятелство и благодарност към императора за проявената щедрост. Списъкът на придобивките от кампанията през 705 г. приключва с териториалното разширение на юг от Стара планина - Тервел получил областта Загоре, т. с. земите между Сливен, Ямбол и Черно море.

Първата териториална придобивка, която хан Тервел получил на юг от Стара планина, била от изключително важно стопанско значение, тъй като откривала възможност на българите към излаз на черноморските пристанища. Областта заемала и важно стратегическо местоположение. През нея минавали най-късите и удобни пътища, свързващи Константинопол и Плиска. Отстъпвайки тази територия, Византия губела в значителна степен възможността да организира бързи и внезапни походи към сърцето на българската държава. Император Юстиниан II почел българския хан и с високата византийска титла „кесар", която по това време била втора по значение след императорската. Този акт бил според обичайната практика на византийската дипломация да раздава почетни титли на чужди владетели, за да ги спечели за съюзници. В конкретния случай на българския хан се признавало законното право да владее получената територия.

Минали три години и мирът между България и Византия бил нарушен. Остават неизвестни причините, които накарали Юстиниан II да започне война срещу Тервел - може би императорът сметнал, че е дошло времето да отнеме от българина със сила онова, което според него Тервел получил в резултат на щастливи обстоятелства. През 708 г. конните отряди преминали в Тракия, а византийският флот дебаркирал при Анхиало (Поморие). Юстиниан II бил сигурен в успеха - даже не взел мерки за укрепяването на лагера, а армията му се разположила на стан в полето пред Анхиало. Скритите сред близките планински вериги български войски видели, че императорската армия се пръснала да събира фураж, а от императорската шатра идвали една след друга все "по-глупави разпоредби". Без да се колебае, Тервел нападнал неочаквано - българите "се нахвърлили като зверове и унищожили ромейското стадо, като взели много пленници, коне и оръжие освен убитите". С малцина от оцелелите императорът побягнал в крепостта. Българите "дебнали останалия в Анхиало Юстиниан II три дни". Осъзнал безизходността на_положението си, Юстиниан II "пръв прерязал "жилите на коня си и заповядал на останалите да направят същото, качил се през нощта на корабите, отплавал тайно и пристигнал в столицата със срам". За да признае поражението, императорът заповядал "да се поставят трофеи на стените" на Анхиало. Какви били тези "трофеи" е неизвестно, но няма съмнение, че са изглеждали като знаме на пълния неуспех, един вид признание за катастрофата, и по чудесен начин украсили триумфа на хан Тервел.

През 711 г. Юстиниан II изпаднал отново в критично положение - армията му се разбунтувала й обявила за император военачалника Филипик Вардан. Юстиниан II и този път се обърнал за помощ към Тервел, като го "склонил да му помогне". Изглежда, че българският владетел престанал да вярва в щастливата звезда на Юстиниан П, тъй като му изпратил войска, която наброявала само 3000 души. С този отряд Юстиниан II преминал в Мала Азия (в областта Витиния), но скоро събитията взели драматична насока - Филипик Вардан влязъл в столицата и бил признат за император. Военачалникът му Илия привлякъл на своя страна приближените на Юстиниан II, а на българите обещал да осигури свободен достъп на север. Юстиниан II бил обезглавен, а българският отряд се завърнал безпрепятствено в родината. Междувременно събитията в Константинопол набирали скорост - за две години там се сменили трима императори. Кан Тервел се възползувал от това и през 712 г. тежковъоръжена българска войска проникнала дълбоко във византийска територия. Българите се появили на самия Босфор за ужас на столичното население, което било излязло по тези места на разходка и развлечение: "богатите сватби и пищните угощения" били прекъснати, а българите взели голяма плячка от сребърни съдове. След това те стигнали и до самите "Златни врати" на Константинопол, оплячкосали цяла Тракия и се завърнали победоносно на север.

Неустойчивостта на Византия и безнаказаността, с която хан Тервел се разпореждал в империята, принудили византийския император Теодосий III (715-717) да започне преговори за мир. Договорът бил сключен през 716 г. и имал четири клаузи:

1) Границата между двете държави трябвало да минава по
т. нар. Милеони в Тракия;

2) България трябвало да получава ежегодно златоткани дрехи и червени кожи на стойност 30 литри злато;

3) Двете държави трябвало взаимно да си предават политическите бегълци;

4) Стоките, които преминавали през границата, трябвало да са снабдени с пломби и печати, в противен случай се конфискували.

Няма съмнение, че договорът от 716 г. представлявал за Тервел една голяма победа - с него Византия не само признала старите му териториални придобивки (областта Загоре), но му отстъпила и нови територии: границата преминавала някъде при Странджа. От не по-малко значение бил годишният данък от пурпурни одежди и червени кожи, които се изчислявали на 30 литри злато, т. е. на стойността на около 22 000 златни номизми. Червеният цвят бил запазеният цвят за византийския император и неговото семейство. Към него най-пламенно се домогвали съседните владетели, които високо ценели пурпурните одежди. Технологията на производството им представлявала държавен монопол и била пазена в дълбока тайна. За Византия те представлявали „най-твърдата валута", с която купувала приятели и съюзници. По силата на договора от 716 г. Тервел получавал всяка година голямо количество златоткани материи и червени кожи, т. е. не само гардеробът му, но и престижът му се изравнявал с този на византийския император. Теодосий III държал най-вече за изпълнението на третата точка от договора, която предвиждала предаването на политическите бегълци; той имал предвид горчивия опит на предшествениците си, тъй като на два пъти съдбата на византийския престол била в ръцете на хан Тервел.

Последната точка от договора уреждала търговските взаимоотношения - след дълго прекъсване търговският обмен между Изтока и Запада бил възстановен и хан Тервел поел задължението да осигури транзита на стоките между двата континента. С тези клаузи не се изчерпвали задълженията, поети от страна на хан Тервел и Теодосий III - вероятно е имало и други (премълчани от византийските историци), които предвиждали взаимопомощ в случай на опасност. Това станало и причина войските на хан Тервел да се появят отново в околностите на Константинопол, обсаден от арабите през август 717 г.

 

Участие на българите в арабско-византийския конфликт от 717 - 718 г.

 

През 717 г., осланяйки се на договора с България, империята се обърнала за помощ към хан Тервел. По това време Константинопол преживявал критични моменти. Градът бил здраво обсаден по море и суша от арабите, които вече предвкусвали огромната плячка, която ги очаква. Император Лъв III постигнал споразумение с българския хан, който обещал да се притече на помощ, като нападне арабите в гръб. Това решение на хан Тервел показва, че той не гледал на Византия като на свой изконен враг, а отношенията му към нея били преди всичко продиктувани от прагматична преценка на съществуващите обстоятелства. Ханът разумно преценил, че в момента арабите представляват по-голяма потенциална заплаха за неговата страна.

Стълкновението между българи и араби пред стените на Константинопол е намерило отражение в значителен брой византийски, западни и източни извори. Макар и да се различават в детайли, всички са единодушни, че през 718 г. арабите претърпели нечувано дотогава поражение от българите. Още в началото на обсадата българите се явили в тила на противника и голяма част от вражеската войска била унищожена. Опасността за арабите била толкова голяма, че се наложило сухопътната им армия да обгради лагера си с два окопа - единият срещу Константинопол, а другият срещу българите. В тази война арабите проявили изключителна упоритост въпреки неблагоприятните климатични условия - зимата била незапомнена, цели 100 дни земята била покрита със сняг. През лятото на 718 г. арабите дали решително сражение българите, но претърпели поражение. Според летописеца Теофан в конфликта загинали 22 000 араби, а Зигеберт говори за 30 000 жертви. Константинопол бил спасен, а името на България се разнесло по всички краища на тогавашния свят. Основателно се приема, че победата на хан Тервел, както по-късно и победата на франкския крал Карл Мартел над арабите при Поатие (дн. Франция) са двете събития, които не позволили на арабите да проникнат дълбоко във вътрешността на Европа.

През 717-718 г. хан Тервел изпълнил задълженията си, произтичащи от договора му с Византия. Но заедно с победите нараствало и самочувствието му, което за трети път го довело пред стените на Константинопол - пак по повод междуособиците във Византия. Сваленият византийски император Анастасий II привлякъл на своя страна част от аристокрацията и организирал заговор за свалянето на император Лъв III Исавър. Привържениците на Анастасий II го посъветвали да потърси помощта на българския хан Тервел - изборът бил продиктуван най-вече от мощта на българския владетел и авторитета му на човек, способен да доведе до успешен край всяко начинание. Тервел не се поколебал нито за момент: той приел Анастасий II, обещал му помощ, "дал му войска и петдесет кентинария злато" (един кентинарий се равнявал на 7200 номизми), т. е. Тервел подпомогнал претендента за византийския престол с огромната сума от 360 000 златни монети. Начело на българските войски узурпаторът се отправил срещу Константинопол, но акцията му излязла неуспешна, тъй като столичните жители отказали да го пуснат в града. Междувременно Лъв III изпратил писмо до Тервел, като го заклевал да спазва договорите, да предпочете мира пред войната и да предаде заговорниците. Подействували не толкова укорите и заплахите, колкото фактът, че Анастасий бил изоставен от привържениците си. Кан Тервел скъсал връзките си с узурпатора и изтеглил войските си. За да потвърди "лоялността" си към договорите, Тервел изпратил на Лъв III много от заговорниците, които избягали в Плиска.

С това се изчерпват свидетелствата за хан Тервел. Според Именника на българските ханове той управлявал 21 години, следователно смъртта му трябва да се отнесе към 721 г.

През 1972 г. бе публикуван оловен печат с надпис на гръцки език, който гласи: "Богородице, помагай на кесаря Тервел." На лицевата страна на печата личи полуясно изображение на владетел, с дълги, спускащи се до раменете коси и островърха брада. Макар и схематично, изображението внушава представата за сравнително млад човек, който е в разцвета на силите си. Облечен е с ризница, има шлем на главата, в дясната си ръка държи копие, а в лявата - полукръгъл щит, върху който е изобразен конник, устремен срещу паднал на земята противник.

Няма съмнение, че печатът е на българския хан Тервел - отсичането му трябва да се отнесе след 705 г., когато българският владетел получил титлата кесар. Във византийския императорски двор тази титла стояла на второ място след императорската и била запазена за престолонаследника. Само веднъж (в случая с Тервел) кесарската титла била отстъпена на чуждестранен владетел - друг подобен случай няма.

Съвременниците преценявали събитията от 705 г. като незапомнен триумф на хан Тервел. Това е подсказано и в неговия печат: конникът, който връхлита срещу повален на земята противник, символично изобразява тържествуващия хан Тервел над падналия в краката му император Юстиниан II. Няма никакво съмнение, че същата идея е вложена и в релефа на Мадарския конник - там триумфиращият Тервел пронизва с копието си лъв, който символизира унизената и победена Византийска империя. В този монументален паметник идеята за победата на хан Тервел намира внушителната си реализация.